Тихо е в душата ми,
моя тъжна звездице -
тихо море...
Човешко сърце
в облачно тяло,
моя тъжна звездице,
мое тихо море
е сънят ми -
душа на Фуриите...
Тихо е в душата ми,
моя тъжна звездице,
кристален отблясък
с корал от сърце
на вдишана вечност,
моя тъжна звездице,
мое малко и тихо море...

Понякога чакам най-дългия ден
с най-дългите пръсти и кървави устни.
И ето, най-дългият ден е умрял -
пенливо и сочно - с кални, повехнали клепки...
На гроба ще ида с тъмната шапка,
а очилата със слепи стъкла ще оставя там, където днес е душата ми.
Довечера зловещият вятър ще вие в комина на моето щастие.
С дългите пръсти, наследени от утрото, ще бърка в съседското ястие
от волни жертвоготовности, доволни в скръбта си.
Ще чакам най-дългият ден да пристигне -
като афиш за Театъра на Моето Щастие -
афиш, който предлага евтини музи...
Най-дългият ден е умрял - леден в скръбта си.
По залез в еврейските гробища ще пръсна праха му с мисли за Утрото...
Моето утре, свенливо надничащо от албума със спомени.